ЕЛА

ЕЛА (Abies) е род от 45-55 вида вечнозелени иглолистни от семейство Борови. Всички са дървета, достигащи до височина 10-80 м и диаметър на ствола - 0,5-4 м. Елите можем да различим от другите борови дървета по това, че листата (игличките) са свързани с основата чрез малки чашки, плоските им листа са с дължина от 2–7 см.

Кореновата система на елата е силно развита и прониква на голяма дълбочина в почвата - понякога дори до 15 метра. Поради това обикновената ела не може да се изтръгва от вятъра, както това става при смърча. Стволът на елата е строен и завършва с голяма пирамидална корона. Основните клони (тези, които излизат направо от ствола) са леко увиснали или са почти хоризонтални за разлика от смърча, чиито клони са леко повдигнати. Кората на младите дървета е пепелявосива и гладка, а при по-старите потъмнява и се напуква на малки неправилни блокчета.

Друго, което ги отличава и се вижда от пръв поглед е, че шишарките им са разположени седящи, изправени върху клона /което е характерно само за елите и за кедрите/, не висят на него, както е при останалите иглолисти видове. Обикновената ела е еднодомно растение. Мъжките шишарки се развиват в пазвите на листата по младите клонки. Те са съставени от тъмночервени тичинкоподобни спорофили с прашникови торбички по долната им страна. Спорофилите са така разположени, че мъжките шишарки приличат на дребни класчета с дължина до 1 сантиметър. Женските шишарки се развиват също по младите клонки. Винаги са изправени, а по форма са цилиндрични и много по-едри от мъжките, дълги до 25 см. Образувани са от много на брой плътно прилепнали една до друга покривни и семенни люспи (макроспорофили). Първоначално люспите са светлозелени, а при узряване на семената стават сивокафяви. Женските шишарки на обикновената ела лесно могат да се разпознаят от тези на обикновения смърч по покривните люспи - удължени и стеснени на върха, те стърчат навън от семенните люспи. Покривните и семенните люспи при обикновената ела се оронват след узряването на семената и върху клонките остават да стърчат като свещички само осите на женските шишарки. Поради това под еловите дървета никога не се откриват цели шишарки, а само многобройни разпилени по почвата люспи.

Отделните видове ели се различават по размера и разположението на игличките, размера и формата на шишарките, по това дали люспите на шишарката са дълги и разперени или къси и затворени. Елите са най-близки до вида Кедър (Cedrus). Разпространени са в Европа, Азия, Северна Африка, Северна и Централна Америка, почти навсякъде в планински райони.

Елите са едроразмерни иглолистни дървета с гъста, тъмно зелена, пирамидална корона. С издължената си и красивата корона eлата играе доминантна роля при изграждане на дървесно храстови групи в градините. В паркове и по-големи зелени площи може да се засади поединично и в масиви.

Видовете от този род се срещат на от 300 до 2200 надморска височина. Те са влаголюбиви, взискателни към почвата, влажността и замърсеността на въздуха. Развиват силно разклонена коренова система и понасят варовити почви.

Расте навсякъде, където се срещат дълбоки и богати на хранителни вещества почви, предпочита по-закътаните места с постоянна атмосферна влага. В България се среща най-вече в Средните Родопи; за цялата страна обикновената ела заема площ около 30 000 хектара. Най-разпространен е видът Abies аlba - бяла или обикновена ела.

Засяване на семена Ела Abies: Шишарките узряват през есента на първата година, през септември, и веднага започват да се разпадат. Не всяка година е еднакво семеносна! За да се съберат семена, трябва да се съберат все още неразпаднали се шишарки или шишарки при започване на разпадането. След като се съберат, шишарките се оставят на хладно и проветриво място. Семената се вадят чак преди засяване. Като правило семената в горната част на шишарката са стерилни. Засяване: В средата на април семената се накисват във вода за 24 часа. След това се смесват с пясък и се поддържат влажни. На осмия ден покълнването започва – тогава набъбналите семена се засяват в почва и се покриват с 1 см почвен слой. Почвата трябва да е рохкава, песъчлива, влажна и богата. Препоръчва се в почвата да се добавят 10% дървени въглища. Най-добре семеначетата се развиват на слаба шарена сянка. При поява на гъби да се третира с препарати. Не бива да се очаква да покълнат повече от 40 – 50% от семената. Семената запазват годност 2 години.

Енергетика на елата
Елите поемат болката при възпалителни процеси. Особено избирателно поемат отрицателната енергия и създават цялостна хармония. Дървото е постоянно активно, спи само от 13 до 14 часа. В контакт с него влизайте когато искате да се избавите от някакво застойно състояние.

Обикновената ела /abies alba/ е дърво от първа величина, достига 70 м и е най–висока от елите у нас, както и най-разпространения вид. Отначало кората е гладка, сива и бо­гата на смола, по-късно се напуква на малки люспи с неправилна форма и е тъмно­сива до червено-кафява.

Младите клонки са космати с ръждиви власинки. Пъпките са назасмолени. Листата са 2 – 3 см. плоски, тъмно зелени отгоре, с две ясно изразени бели линии отдолу и затъпен или врязан връх. Игличките са  двуредно наредени по клона /листата и клонката са в една равнина / и  се задържат 8 – 11 години. Шишарките са цилиндрични с дължина до 15–20 см и след узряване се разпадат. Семенните люспи са с широкотриъгълна форма и гладък ръб, а покривните люспи са ланцетно удължени със стърчащ и извит нагоре ръб.

Обикновената бяла ела достига 500 години. Тя е сенкоиздържлив вид. Обича влажните и дълбоки почви. Чувствителна е към сухия въздух, ниските зимни температури и замърсяването.

Разпространение в България. Гори от обикновена ела има в Родопите, Рила, Пирин, Осогово, Стара планина, Славянка и Беласица при надморска височина от 450 до 2000 м. Оптимумът им на развитие е между 1000 и 1700 м надм. вис. Заемат най-често долните части на склонове със северно изложение в падини и дълбоки долове, където овлажнението на почвите и въздуха е относително високо. Скалната основа е по-често силикатна, рядко алкална. Еловите гори се развиват най-често върху дълбоки, влажни, богати и много богати, кисели и слабо кисели, добре дренирани и аерирани кафяви горски почви и тъмноцветни планинско-горски почви.

Българската ела (Abies alba subsp. borisii-regis), наричана също "Цар Борисова ела" е сложен хибрид между гръцката и европейската ела, възникнал в крайните югоизточни райони на разпространение на европейската ела, в условия на преход между континенталния и средиземноморски типове климат. Балкански ендемит (разпространен извън България главно в Гърция). Латинското име на тази ела е дадено от нейния откривател, немския ботаник Йоханес Матфелд, в чест на цар Борис III, през чието владичество (1925 г.) българската ела е била описана като нов вид. Българската ела е голямо вечнозелено дърво, израстващо до 40-50 м (с редки изключения до 60 м) и с диаметър на ствола до 1,5 м. Отделни стари дървета са с диаметър 80 cm и възраст над 150 г. Листата й са иглоподобни, плоски, дълги от 1,8 до 3,5 см, широки около 2 мм и дебели 0,5 мм. Цветът им е блестящо тъмнозелен отгоре, с две синьобели ивици отдолу. Върхът на листата обикновено е заострен. Шишарките са дълги 10-21 см и широки до 4 см, с около 150-200 двойки люспи. Под всяка люспа има две семена. Шишарките се разпадат при узряване и семената опадват.  Развива се на кафяви горски средно мощни или плитки почви. Изложението най-често е слънчево, но влажността на почвите и въздуха е умерена, като  киселинността на почвата не е от особено значение за развитието на вида. Разпространение в България - в Рило-Родопския планински масив (Беласица, Славянка, Пирин, Рила, Родопите). Разпространена е между 900 и 1800 м надм. вис., като се срещат предимно единични индивиди или малки групи дървета в състава на гори от обикновен бук или иглолистни гори от други видове, на места формира втори етаж (по-често в бялоборови или черноборови, както и букови гори). Затова, въпреки значителното разпространение на вида, като тип местообитание е изключително рядка в България.

Кавказката ела /abies nordmanniana/ е вид много близък до обикновената. Тя е по- ниска и достига 30 м. Листата са малко по-дълги до 4 см., завити нагоре със закръглен връх. Шишарките се различават по това, че покривната люспа на семето излиза навън и е завита надолу.

Произхода и от Кавказ и Мала Азия и обича по голяма надморска височина. Тя е силно сенкоиздържлива, но се развива добре и на светло. По студоустойчив вид е, като страда по-малко от късните пролетни студове заради по-късното начало на вегетацията.

       

             Конколорка, Сребриста ела /Abies concolor/ - Иглолистно дърво с конусовидна корона. Иглиците са дълги 5-7 см, сребристо-сини, дъговидно извити и меки на пипане. Както и при всички ели, те са разположени в една плоскост гребеновидно от двете страни на клонките. От долната си страна имат 2 белезникави ивици от устица. Кората на дървото е сива и гладка. Конколорката произхожда от Северна Америка - западните континентални щати - Калифорния, Аризона, Колорадо, Орегон и Юта където расте между 1000 и 2000 м н.в.

На височина достига до 50 - 70м, а диаметърът на ствола - до 1,80м.

Красиво парково и горско дърво. Има сребристо-синя конусовидна корона. Излъчва приятен аромат на смоли и терпени.Отглеждане: Понася добре континенталния климат. Издържа без проблем ниските зимни температури. Понася сух въздух и суха почва, но предпочита свежа, влажна и плодородна. Светлолюбив вид, чувствителен към замърсяване и засенчване. Конколорката притежава и висока фитоницидна активност.

Заради сребристата си корона тя е високо ценена и широко използвана в озеленяването. Използва се както за солитери, така и за създаване на групи и масиви в паркова среда. Умерено бързорастящо горско дърво. Както всички ели, има ценна дървесина.

Испанска ела /abies pinsapo/ произхожда от южната част на Испания и достига 20 – 25 м. Листата са радиално разположени във всички посоки около клонката и са дълги до 15 мм. Отгоре са изпъкнали и с твърд връх.

Тя е силно светлолюбива, невзискателна към почвата и понася сухия климат. Понеже е разпространена естествено в региони с по-топло време, страда от ниските температури. У нас се препоръчва да се засажда в по-топлите части на страната.

Гръцката ела /abies cephalonica/ е разпространена естествено в Гърция и Македония, но ареалът и не достига нашите граници. Достига височина 30 м. и живее 300 – 350 години. Можете лесно да я сбъркате с испанската ела. Нейните иглички обаче са по дълги около 2 – 3 см. и с заострен бодлив връх. Те са разположени радиално по цялата обиколка на клоните. Този вид ела не понася засенчване и е по-топлолюбив и по- сухоустойчив от обикновената ела. Понася варовити почви, но страда от късните пролетни студове. Цени се заради гъстата и широко конусовидна корона.