Бор

Боровете са широко разпространени, особено в северното полукълбо. Те са предимно дървета и по-рядко храсти. Вечно зелени растения, образуващи специфични скъсени клонки, на които са разположени игличките и се наричат брахибласти. Брахибластите са разположени последователно като снопчета по клонките на бора. Именно по тези снопчета може да различите най лесно бора от другите два вида широко разпространени иглолистни вида в България –ела и смърч.

В зависимост от броя на игличките в брахибласт, боровете се делят на дву, три и пет иглени. Друго деление на боровете е според броя на прешлените образувани за една година. Страничните пъпки на нарастване са наредени във вид на кръг под връхната пъпка и по този начин образуват един прешлен. В зависимост от броя на прешлените образувани за една година, боровете се делят на образуващи един, два и три прешлена за една година. Повечето борове у нас образуват по един прешлен на година, и така на по-младите растения може да се определи възрастта.

Игличките се задържат на клонките от две до пет години, след което отпадат, а шишарките - от две до три години. Повечето борове образуват стволова (с дълбок централен корен) коренова система. Почти всички видове са светлолюбиви, студо и сухоустойчиви, невзискателни са към почвеното богатство и предпочитат почви с лек механичен състав. Почти всички са чувствителни към замърсяването на въздуха.

Въздухът в боровата гора има приятен дъх. Това се дължи на особени летливи вещества, които се отделят от игличките.
При нараняване от ствола на бора изтича смола. Някои я наричат балсам, т. е. ароматичен сок. Тя се стича в нараненото място, втвърдява се и предпазва дървото от загниване и по-тежко заболяване.

При поддръжка на градини боровете не изискват специални грижи, освен здраво укрепване след засаждането им. Друго, с което трябва да се съобразяваме, е тяхната светлолюбивост и трябва да избираме внимателно мястото им на засаждане.

По света има около сто вида борове, но у нас естествено разпространени са само няколко и се срещат няколко интродуцирани вида.

Естествено разпространени у нас са белия и черния бор, бялата и черната мура и клекът. От интродуцираните видове в озеленяването най-често се ползват: хималайския бор, веймутовия бор и пинията.

Засяване на семена Бор Pinus: Боровите шишарки узряват на втората или третата година, в зависимост от вида. Събират се само узрели шишарки, но преди семената да са излетели – през август-септември за бял, хималайски, веймутов, пондерозки, морски, култеров, алепски бор и бяла мура; през ноември-декември за черен бор, клек, черна мура. Не всяка година е еднакво семеносна. Засяване: Семената се третират с миниум и се засяват направо в почвата, като се покриват с 0.5 см слой от пясък. Почвата трябва да е влажна, рохкава и богата. Добавянето на 10% торф, 20% едър пясък и 10% дървени въглища превръща всяка почва в идеална за сеене на борови семена. Пониците се появяват за 4 – 6 седмици. Добре е до оформянето на същинските листа семеначетата да се предпазват от преките слънчеви лъчи като се покриват с клонки, но след това обилната светлина е задължителна. Кълняемостта на боровите семена в зависимост от произхода на видовете е между 60 и 95%. Семената запазват кълняемост 3 до 5 години.

Енергетика на Бора
Горд и красив, борът е дървото на благородниците, духовните аристократи, новаторите. Енергията му е извлечена от Слънцето, символизира дълголетието,здравето и славата. Това е дървото на родените под знака на Лъ­ва. Борът е благосклонен към всички човешки не­достатъци освен злобата. Неприятни са му хора, които мразят живота и по­стоянно се оплакват - та­кива просто не виреят в обкръжението му, защо­то ги отблъсква. Борът може да въздейства енер­гийно и от разстояние, но ако сте в борова гора, из­берете едно дърво, заста­нете до него с гръб и про­сто помълчете. Не искайте нищо от него, за­щото то знае по-добре от вас от какво имате нужда. Силата му е постоянна и стабилна, влиза право в сърцето на човека и акти­вира всички процеси на организма.
Борът е дърво, посветено на Кибела (във Фригия), на Рея (в Древна Елада) и на Рея и Опс, богинята на посевите (в Древен Рим). Свързва се с безсмъртието и е атрибут на божествата-покровители на природата, животните, горите и планините. Според митологията Атис бил превърнат в бор. Този необикновено красив момък бил любим на богиня Кибела. Управлявал нейната колесница теглена от лъвове. От  любов към богинята Атис полудял и се самокастрирал. Покрусената Кибела го  превърнала в строен бор. Атрибут е на Дионисий (Бакхус), на Юпитер, Венера и  Диана у древните римляни.
В източните култури това дърво е знак на живота и плодородието. Високо се цени  като символ на дълголетие и носител на продължително щастие. Заради  вечнозелените си иглички и устойчивостта срещу вятара, в Япония борът е символ  на силата на характера и жизнеността. В Китай се приема за знак на твърдост и  устойчивост, защото през студените зими бора не губи зелените си листа. Двойно  разположените иглички на това дърво са считани за символ на разбирателството в  съпружеските двойки и за дуализма на тяхното съществуване. Китайската култура  питае дълбоко уважение към старите борови дървета. Смята се, че носят  спокойствие и възвишеност на духа, както и творческо вдъхновение.

Борът не само зарежда с енергия, но и лекува. А запарката от пресни или изсушени борови иглички премахва умората и отрицателната енергия, натрупана през деня. Но борът не се препоръчва при хора с болно сърце или главоболие, тъй като енергията му е тежка и плътна, и трудно се понася.
Енергийната му активност е безсистемна. Спи от 4 до 5 часа. Енергията му е разхвърляна, импулсивна. Тя помага да се повиши тонусът. Силен антидепресант, увеличава имунитета.

Беинса Дуно: „Ползвайте се от боровете, от тяхната енергия. Ако мислите, че това не е важно, тревогите и безпокойството ще ви демагнетизират и вие ще губите разположението и мисълта си. Докато сте между боровете, изучавайте ги, разговаряйте се с тях, да придобивате малко от енергията им. Ако сте болни, идете между боровете, облегнете гърбовете си на тях и мислете за бора, какво всъщност представя той. Борът упражнява силно влияние върху човека и затова той трябва да се интересува от него.”

В Баховата терапия Белият бор олицетворява душевните качества на разкаянието и  опрощението. 

Белият бор (Pinus sylvestris) предпочита по-големите височини в планината — от 500 до 2200 м надморска височина. Стъблото му е право, красиво и стройно. Високо е до 50 м и дебело до 1,5 м. Клоните му са разположени на пръстени (прешлени), по които може да се преброят годините му. Младите растения имат конусовидна форма, а старите неправилна – често чадъровидна. При свободно растящи растения короната заема по- голяма част от височината на растението, а за тези растящи в насаждения, короната е разположена във връхната част поради силното самоокастряне. Старите борове имат дебела напукана тъмнокафява кора, а младите борчета — тънка, червеникавокафява. В горната част на дървото кората е по-светла и изглежда като олющена. По това белият бор се отличава от черния и от другите иглолистни дървета.
Белият бор живее до 600 години. Най-високото и най-дебело белоборово дърво у нас расте в местността Старо село, Област Смолян. Обиколката на дънера му на височина на гърдите е 5 м и е високо 38 м.
Белият бор е вечнозелен, игличките му остават по клончетата до пет години и не опадат всички едновременно в една година. Игличките са дълги до 7 cм, усукани около оста си и са разположени по две върху специфични скъсени клонки, наречени брахибласти, които обхващат основата на иглиците като къса тръбица.
Цъфти през април и май. Тогава се извършва опрашването. Шишарките са дълги 3- 7см., в началото са тъмнозелени, узряват за две години, като стават кафяви и се отварят на третата година.Така на едно и също борово дърво могат да се видят и сухи, и зелени шишарки. Люспите им изсъхват и се отварят чак през третата година, когато семената узреят и станат годни за засяване. Те поникват, ако се засеят до три-четири години. Снабдени са с ципесто крилце, което им помага да летят, подети от вятъра, и да се засяват сами.

Разпространение: обширен ареал, обхващащ Рила, Пирин, Западните и Средните Родопи, Централна Стара планина, Витоша, Осогово, Плана и Лозен планина от 800 - 1000 до 1800 - 2200 м н.в. Издържа по-високите температурни амплитуди, не е взискателен към почвените условия, но изисква по-висока атмосферна влажност. Използува се за залесяване на бедни и ерозирани терени в планините на южни и припечни изложения. Черният бор /pinus nigra/ достига до 40-45 м височина.  Много прилича на белия бор и често се среща заедно с него. Отличава се от белия бор по това, че кората му е по-тъмна, тъмнокафява или почти сивочерна. В основата си е дълбоко напукана, като в горната част на стеблото за разлика от белия бор липсва жълто-оранжевия оттенък. Игличките също са по две в брахибласт, но са по-дълги - 5-12 см и се задържат четири – пет и повече години. Шишарките му са по-едри от тези на белия бор и притежават специфична лъскавина. Той е по-топлолюбив от белия бор и разпространението му у нас е до 1400 м н.в. И двата вида са дълговечни и могат да достигат над 600 години.

Светлолюбив, топлолюбив и сухоустойчив дървесен вид, предпочитащ южни и припечни месторастения, понася добре високи летни и ниски зимни температури, невзискателен към богатството и влажността на почвата. Расте добре върху силикатни, варовити и недоразвити почви. С голямо лесовъдско значение за реконструкция на нискостъблени и закелевяли насаждения, в райони с бедни сухи, плитки и варовити почви с ниска въздушна влажност. Редица негови находища у нас са обявени за защитени територии.

Черната мура (Pinus heldreichii) е един от петте български вида бор и един от четирите двуиглени бора в България.

Характерни белези: Дърво, достигащо до 30 м височина. Кората дълго време остава гладка, сиво и виолетово зелена, а в по-късна възраст се напуква плочковидно, като броня, поради което на немски се нарича „брониран бор“ (Panzernkiefer). Младите клонки са с едри изпъкнали следи от опадалите игли; иглиците - по 2 в брахибласт, разположени гъсто в горната част на клонките, тъмнозелени, твърди, дълги 6-11 cм. Задържат се върху клонките по 6-8 години. Пъпките са без смола, което е един от основните и най-лесни белези, по които черната мура се отличава от черния бор.

Шишарките са дълги 7-8 cм, яйцевидни, апофизата изпъкнала матово-кафява, набръчкана, шишарковите люспи оцветени еднакво от двете страни.

Шишарките на този вид приличат на тези на черния бор, но се отличават по два признака: Шишарковите люспи на черната мура са оцветени еднакво от външната и от вътрешната страна, докато тези на черния бор от външната страна са черни, а от вътрешната — кафяви. Освен това, шишарките на черната мура преди узряване са виолетови, а след узряване — светлокафяви и нямат специфичната лъскавина, която имат шишарките на черния бор.

Разпространение: В България черната мура е естествено разпространена само в планините Пирин и Славянка - 1200 - 2000 м н.в. Дърветата, които се забелязват на други места (например отделни групи на Витоша), са засадени там. Изисква по-висока атмосферна влажност, издържа добре на ниски зимни температури. Не понася високите летни температури и засушавания, светлолюбив, невзискателен към почвените условия вид. У нас се среща изключително върху варовити терени, поради кон­куренцията с други видове. Много подходящ за залесяване върху варовити и бедни почви в горния планински пояс.

Черната мура живее дълго — най-старото дърво от този вид в България е Байкушевата мура над „Бъндерица“ в Пирин, която е на 1300 години. Наречена е така в чест на лесовъда Костантин Байкушев, който е направил първите измервания на възрастта ѝ в началото на 20 век. 

Бяла мура (Pinus peuce)
В България бялата мура достига височина 35 метра и диаметър около 50-60 см. Короната е тяснопирамидална, с къси, слабо възходящи клони, разположени в прешлени. До около 40-50 години кората на бялата мура е гладка, тъмнозелена или зеленикавовиолетова, а след това се напуква плочковидно и става сиво-кафява.

Има тънки, нежни, сивозелени игловидни листа, събрани по 5 в снопче (брахибласт), дълги 5-7 cм, сиво-зелени, меки и нежни.  Младите клонки са дебели, голи и сиви. Шишарките са дълги 8-15 cm. Апофизата е жълто-кафява, с пъпче раз­положено на върха. Люспите на зрелите шишарки са изкорубени към върха. Младите шишарки са зелени или зеленовиолетови, а зрелите - жълтокафяви, цилиндрични по форма. Узряват през октомври на втората година. Семената са с ниска кълняемост и покълват бавно.

Ендемит на Балканския полуостров. У нас се среща в горите на Рила, Пирин, Западни Родопи, Средна Стара планина, Славянка и Витоша, при надморска височина от 1400 до 2100 метра. Привързана е към по-влажния и студен пла­нински климат. Расте на дълбоки, рохкави, каменисти терени със силикатна или варовикова основа. Свет­лолюбив, студоустойчив и средно взискателен към почвените условия вид. Има голямо значение за опол­зотворяване на много високопланински терени, а насажденията и имат неоценимо почвозащитно и водоохранно значение.

Бялата мура е често срещана в паркове и големи градини.Не се разпространява бързо на големи площи.

 Клекът (Pinus mugo) е вид бор с храстовидно полегнали върху земята клони с изправени върхове и височина до 10 м, обикновено достига два –три метра. Естественото му разпространение е високо в планините на горната граница на гората, като може да се изкачи до 2700м надморска височина. Короните му са смолисти и много жилави за да могат да издържат студа и тежките снегове. Той спада към двуиглените борове – има по две иглички в брахибласт, които са разположени гъсто по клоните. Игличките са дълги 3-7 см, твърди и тъмнозелени, с яйцевидна форма, задържат се по клоните до 10 години. Шишарките му са малки - 2-5 см., в началото виолетови, а после тъмнокафяви.

Клекът образува плоска и силно разклонена коренова система, полегналите му върху земята стебла често се вкореняват и образуват нови растения.  Той е изключително бавно растящ, обикновено нараства по 5-6 см. на година. Подходящо растение за класически алпинеум.

Разпространение: Широко разпространен във висо­копланинския пояс на Рила и Пирин, където образува труднопроходими съобщества между 1400 до 2700 м н.в., а също в Средна и Западна Стара планина, Витоша и др. Светлолюбив, издържлив на екстремните температур­ни условия на този пояс, невзискателен към почвените условия.

Хималайски бор /pinus excelsa/ – петиглен бор достигащ 50 м височина с конусовидна корона. Произхожда от Югозападните Хималаи - от Афганистан до Непал. Кората е тъмносива, първоначално гладка, при по-възрастните видове - плочковидно напукана. Игличките са по пет в брахибласт, дълги 10-17 см, меки, сивкави и провиснали. Шишарките са 20-30 см дълги, цилиндрични, леко дъговидно извити.

Хималайският бор си прилича с други два вида, които се срещат у нас – естествено разпространената бяла мура и интродуцираният веймутов бор. Различава се от тях по по-дългите иглици и шишарки, както и по сивкавия цвят на игличките. Той е светло и влаголюбив и не обича варовиковите и сухи месторастения. В родината си Хималаите се изкачва до 4000 м надм. вис. Заради сивкавата си корона и меките си провиснали иглици, той е особено ценен за озеленяване и се използва за единични и групови засаждения.

Размножаване: чрез семена, може и чрез присадки. Изключително декоративен със своите иглици, които висят надолу, както и с шишарките си.

Пиния /pinus pinea/ – дърво достигащо 10 м, по-рядко до 15–25 м височина, с оригинална чадъровидна корона, образувана от хоризонтални клони с повдигнати нагоре върхове. Разпространена по цялото Средиземноморие и расте само близо до морския бряг. За озеленяване се използва масово във всички средиземноморски страни, а у нас - ограничено по Черноморието.

Кората е кафеникава, напукана на дълги дебели плочки. Младите клонки са гъсто покрити с иглички, събрани по две в брахибласт. Те са твърди, сивозелени и дълги 10-15 см. и са събрани по 2 в снопчета.

Шишарките са обикновено единично разположени, широко яйцевидни, дълги 10-15 см и широки до 10 см. Узряват за 3 години. Семената са едри, до 2 см дълги, с твърда обвивка и с едва забележимо крилце, което понякога липсва. Съществува вариетет fragilis с мека и трошлива семенна обвивка. Пинията  е един от двата вида европейски борове с ядивни семена. Семената се наричат пиньоли и се използват за храна.   

Пинията произхожда от Средиземноморската област, където расте до 1000 м н.в. , с два центъра – единият в Пиренейския полуостров, а другият в Мала Азия. Култивира се по цялото Средиземноморие, а извън ареала си издържа на открито през зимата само в най западните части на Европа – Великобритания и Западна Франция. Светлолюбив и сухоустойчив вид. Издържа краткотрайни студове до – 18 гр.С. Към почвата е невзискателен. Расте върху сухи варовити почви и крайморски пясъци. Не понася преовлажнени почви. У нас се отглежда в резиденция Евксиноград. Там плодоноси редовно и дава кълняеми семена, но в по-студени зими частично измръзва. Може да намери по-широко внедряване в по-топлите части на Южна България.

Швейцарския бор – (Pinus cembra) е вторият вид от европейски борове с ядивни семена /освен пинията/. Систематически швейцарският бор стои много близо до сибирския кедров бор. Някои ботаници дори ги разглеждат като един и същи вид. 

На височина достига до 25 м и до 1,70

в диаметър. Игличките му са дълги 5 – 8 см, триръбести и са събрани по 5 в снопчета. Шишарките му са малко по-малки от тези на сибирския кедър. Швейцарският бор изисква умерено влажни, леки глинести почви и висока атмосферна влажност. Той е силно студоустойчив вид. По отношение на светлината – издържа леки засенчвания в млада възраст, но с увеличаване на възрастта му, се повишава и нуждата от светлина. Естествено е разпространен в Алпите и Карпатите на височина от 1300 до 2500 м н.в., където образува смесени насаждения заедно с европейската лиственица (Larix europaea) и обикновеният смърч (Picea abies), а по-ниско и с бука.
Расте бавно и образува много ценна лека, жилава и трайна дървесина с голямо съдържание на смоли. У нас би могъл да се аклиматизира като допълнителен горски вид в месторастенията на бялата и черната мура в планините Рила и Пирин, а така също и в горната част на буковия пояс в Стара планина. 

Морският бор (Pinus pinaster Ait.) достига височина до 30 м. Короната е широка, почти конусовидна. Кората е кафявовиолетова до тъмночервена, дълбоко напукана. Младите клонки са кафяво-червени. Пъпките са вретеновидни, със заострен връх, не засмолени. Те са сравнително едри и могат да достигнат до 3-5см. Покривните люспи са кафяви, с дълги, преплитащи се сребристи нишки по периферията. Листата са разположени по два в брахибласт, рядко по3 и са светлозелени. Те могат да достигнат до 20 см дължина и около 2 мм ширина. Запазват се по клонките 3-4 год. Мъжките генеративни органи са събрани в цилиндрични, кафяви ресни с дължина около 2 см.

Шишарките са конусовидни, големи - дълги до 20 см и широки до 8 см. Първоначално са червени, а в последствие стават тъмнокафяви и лъскави. Апофизата е силно изпъкнала и завършва със заострено пъпче. Семето има яйцевидна форма и е дълго 7-8 мм.

Морският бор е един от най-бързорастящите представители на рода. Той показва много бърз растеж още в първите години и запазва този темп до 50-60 год. възраст. Кореновата му система е с дълбоко проникващ централен корен и многобройни странични разклонения. В тъканите му се образува голямо количество смола. Към плодородието на почвата е почти индиферентен и успешно се развива даже и на чисти пясъци. Не понася варовика, а на сухи месторастения показва лош растеж. Приспособен е и към морския климат, но понася повреди от мокрите снегове и натрупването на лед по клоните.

Естественият му ареал обхваща част от Средиземнорското крайбрежие на Европа и Африка, и Атлантическото крайбрежие на Югозападна Европа. В България се отглежда с променлив успех по черноморското крайбрежие. Като един от най-смолопродуктивните представители на рода в миналото е използван за добив на смола. Във Франция са създадени над 1200000 ха. интензивни насаждения от морски бор, които са променили облика на целия регион около град Бордо.

Манджурски бор (Pinus koraiensis) - азиатски вид петоиглен бор. Това е дърво с височина до 60 м. От сибирския кедър се отличава по по-гъстото облистване и по-едрите семена и шишарки. Разпространен е в Североизточен Китай и северните части на Корейския полуостров, на остров Хоншу в Япония, а в Русия – на юг в Приморския край. Образува смесени гори с широколистни видове. Ареалът на този вид е сравнително тесен. Придържа се към области с континентален климат, с ниски зимни и високи летни температури. Той е един от главните лесообразуващи видове в Далечния Изток.

В Европа, корейският бор се среща най-често в ботаническите градини и дендрариумите, единично или на малки групи. В Украйна има успешни опити за отглеждането на този вид като горско-стопанско дърво. Като цяло, за Русия се отчита, че този вид мръзне в условията на руските зими и няма подходящи условия за отглеждането му там. Няма обаче причини да не може да се аклиматизира в България и вероятно тук ще намери по-близки до естествения си ареал условия.

Североамериканският континент е изключително богат на ценни иглолистни видове. Между тях са и над 20 вида борове, чиито семена са били използвани от индианците едва ли не като основна храна или като допълнение към нея. Тук ще се спрем на някои по-важни от тях, които са или евентуално биха могли да се интродуцират в България:

Веймутовият бор (Pinus strobus) представлява високо дърво с пирамидална корона. Младата кора е гладка и сивозелена, а по-късно потъмнява и се напуква надлъжно люспесто. Иглиците са сивозелени, меки, тънки, дълги до 10 см, събрани по 5 в брахибласт. Шишарките са цилиндрични, дълги до 15 см. След узряването на семената, шишарковите люспи се разтварят. Това е един от най-бързорастящите иглолистни видове, даващ до 1 м прираст в годината. Произхожда от Атлантическа Северна Америка. Издържа на студ до минус 42 гр.С. Развива мощна коренова система и е силно ветроустойчив.

Достига височина до 50 м и диаметър на ствола до 1,50 м.

Вечнозелено дърво, красива корона, нежни повиснали иглици.

Чувствителен е към сухостта на въздуха и почвата. Не понася варовик в почвата и промишлено атмосферно замърсяване. Най-добре се развива върху свежа, плодородна глинеста почва. Един от малкото борове които издържат засенчване. Може с успех да се отглежда и върху бедна песъчлива почва, стига да е достатъчно влажна.

Използва се като горскостопанско и като парково дърво. Сади се единично, в групи, в чисти или смесени насаждения.

Пондерозки бор /Pinus ponderosa/ е един от най-широко разпространените борове в западната част на Северна Америка. Непретециозен към почвените условия, расте по сухи и песъчливи места, както и на варовити и глинести почви, но се развива по-добре при наличие на почвена влага. Дървото  може да бъдат идентифицирани по неговите характерни дълги игли, които растат в кичури по две или три, в зависимост от подвида. На височина /отново в зависимост от подвида/ достига до 20-50 м. Развива се при широка климатична амплитуда, като издържа както на студ така и на суха горещина.

Джефриев бор (Pinus jeffreyi) е един от най-разпространени борове в тихоокеанските части на Северна Америка, който отдавна е интродуциран у нас в качеството си на декоративно растение. Придържа се към по-влажни песъчливи терени в речните долини на височина до 2700 м н.в. Може да расте на много бедни песъчливоглинести силикатни терени. Чувствителен е към въздушното замърсяване.
У нас има едно дърво в парка Враня, което е на около 80 години и е високо около 30 м, растящо на суха, леко песъкливо глинеста, камениста почва. Плодоноси и дава кълняеми семена.  
Отначало образува пирамидална, а по-късно широко разперена закръглена корона от дебели разклонения. Пъпките са без смолисти вещества. Кората на стъблото е по-тънка, иглите са синьо-зелени, дълги до 20 см, твърди, усукани, бодливи и събрани по 3-5. Младите клонки на този вид са покрити със синкаво-белезникав налеп. При смачкване на иглите издават лек и приятен лимонов аромат.
Шишарките са сравнително големи – дълги са около 30 см и са широки 8 см.Те са едри, удължено яйцевидни, светлокафяви, с тъмни люспи. Семената са продълговато яйцевидни, триръбести. Плодоносенето при младите дървета настъпва след осмата година, като с възрастта става все по-интензивно. Плодоносенията се редуват през 2 до 8 години. Семената се нуждаят от стратификация. В млада възраст расте бавно. Продължителността на живота му е над 400 – 500 години. Издържа без повреди до минус 32ºС.
Този вид е подходящ за единични и групови насаждения в зелените площи на цялата страна. Може да намери по-широко разпространение в България, в райони със силикатни терени и с надморска височина до 1300 м. Семената са ядивни и са богати на мазнини. От стволовете на живите дървета се събира сок (мъзга), който има ванилов аромат, може да кристализира и се използва за подсладител. Дървесината е ценна. Сърцевината й има жълт цвят, от където идва прозвището на дървото - “жълт бор”.

Канадският захарен бор ( Pinus Lambertiana ) произхожда от Тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка – склоновете на Сиера Невада, розпространен от морското равнище до 1300 – 2500 м н.в. Представлява гигантско дърво с височина от 60 до 100 м и от 3 до 6 м диаметър на ствола. Това е най-високият бор измежду всички останали борове и е втори по височина в растителното царство след гигантската секвоя. Стволът му е безупречно прав. Короната е яйцевидна. Игличките са около 9 до 11 см дълги и са събрани в снопчета по 5.



Шишарките са много едри – дълги са до 50 см и съдържат около 150 семена. Узряват за 12 месеца след опрашването, т.е.през април на следващата година, но се разтварят през август - октомври. Семената са едри, гладки и черни, 15 мм дълги и 10 мм широки, с дълго крилце. Употребяват се за храна и са сладки на вкус. Плодоносенето настъпва след 20–та година, но е много слабо, почти незначително. Интензивно плодоносене настъпва след 150–та година. Достига възраст над 400 – 500 години.
Канадският захарен бор е привързан към рохкави и свежи глинесто-песъчливи пови. По отношение на климата – може да вирее в райони с горещо и сухо лято и студена и влажна зима. Общата сума на валежите в родината му е под 200 мм годишно, като максимума им е през зимата. Понася добре климата на Западна Европа. Наблюдавани са частични измръзвания само в най-студените зими. 
От дърветата се добива смола, която е намирала широко приложение в бита на индианците. При суха дестилация на дървесината се получава течност, която няма качествата на смолата добита от жива дървесина. Тя има сладък вкус и може да се употребява като заместител на захарта. Препоръчва се също така и като средство против кашлица. С това се обяснява и названието “захарен бор”. Маслото добивано от семената притежава болкоуспокоителен и стимулиращ ефект. Използва се в медицината като средство за заздравяване на язви и рани, против глисти и външно - при главоболие.
Досега този бор не е намерил широко разпространение извън родината си. Той расте изключително бавно в млада възраст и е капризен към аерацията на почвата. Тези му качества карат лесовъдите в Европа да го смятат за безперспективен като горско-стопанско дърво. В днешния забързан свят хората смятат, че няма време да се чака едно бавнорастящо дърво за да се спечелят пари от него. Канадският захарен бор обаче, наред с многото си практически ползи които има, е и много декоративен. По тези причини може да се препоръча интродуцирането му в България за обогатяване и разнообразяване на видовия състав.

Култеров бор (Pinus coulteri) 
Произход: Калифорния и Югозападно Мексико. Изисква мек и влажен климат, сухи и топли почви при 800-1500 м н.в. Страда от ниските зимни температури. У нас има сравнително добър растеж, плодоноси и дава кълняеми семена.
Този вид достига височина до 35 м и образува широко пирамидална корона, съставена от хоризонтално разперени и твърде дебели клони. Стъблото е покрито с дебела, дълбоко и неправилно напукана черна кора. Пъпките са едри, почти цилиндрични и покрити със смолисто вещество. Иглите са събрани по 3, рядко 4-5, твърди, дълги 20-25 см, синкаво-зелени и се запазват по клоните 2-3 г.
Шишарките са 25-35 см дълги,15 см широки, отначало жълтокафяви, а после червенокафяви, продълговато овални, заострени, смолисти и увиснали надолу. Дълго остават неразтворени. Семената са едри, дълги до 2 см, черни. 
Размножаване: чрез семена. Може да се използва в по-топлите места на страната.Има го в Евксиноград и Стара Загора, но расте също и в Ботаническата градина в София.

Алепски бор /Pinus halepensis/ – Ерусалимски бор 
Произход: Средиземноморското крайбрежие. Иглолистно дърво, което като младо е с тънка сива кора, широка пирамидална структура и разклонено в основата. С напредването на възрастта, растението се освобождава от ниските клони и ствола става наклонен, а понякога и извит, кората става груба и набраздена с резки. Короната се разпростира настрани и придобива неправилна чадъровидна форма.
На височина достига 15-20 м, а короната - до 6 м. широчина. Игличките са меки и отпуснати, около 7-12 см дълги. Шишарките са лъскави, червено-кафяви на цвят. Светлолюбиво растение, което е устойчиво на суша и горещина, но обича да се полива често. Расте във всякакъв вид почва, но предпочита варовити субстрати. Чувства се удобно на скални, крайморски терени. Ползва се изключително в морски градини, за предпазване от вятъра и за сянка, както и на места, където заради наклона и почвата други видове трудно ще се развиват. Топлолюбив дървесен вид, чувствителен към ниски температури, в България алепски бор расте в парк Аязмото.