Бряст

Бряст

В България естествено разпространени са основно видовете: бял бряст (Ulmus laevis), полски бряст (Ulmus carpinifolia) и планински бряст (Ulmus glabra). Някои видове са известни под името габър. Брястовете са широколистни дървета, цъфтящи в ранна пролет, преди появата на листа и плодоносещи в края на пролетта - началото на лятото. Височината на дърветата, понякога достига 40 м и диаметъра на стъблото - 2 м. Те са непретенциозни, добре понасят подрязване, устойчиви са на суша и много видове са студоустойчиви. Размножаването става с коренови израстъци или семена. Короната е с широк, закръглен или сферичен връх, някои видове растат като храсти. Клоните са без тръни и бодли, с тънки израстъци по основните дебели клони. В ранна възраст растат бързо. Продължителността на живота им е 80-120 години (понякога до няколкостотин години). Брястовете често се използват в озеленяването на селища.

И трите вида имат типичните за бряста листа - овални, назъбени и несиметрични, а семето е обгърнато от жълтеникаво крилце. Малките и невзрачни цветове, събрани в съцветия, седят в пазвите на листата.

Семето е сплескано, с тънка черупка, заобиколена от две големи крила. Семената се разнасят от вятъра и при попадане във влажна почва покълват за няколко дни. Кореновата система е силна, с отделни дълбоко навлизащи корени, както и с много странични повърхностни корени.

Южните видове (Ulmus pumila, Ulmus macrocarpa и други), които растат на открито, започват да дават семена след 5-8 години.

Северните дървесни видове (Ulmus glabra, Ulmus laevis, Ulmus laciniata и други) - след 20-40 години.

Най-известния бряст в България е Старият бряст, който расте в центъра на гр. Сливен.

Дървото е на около 1000 години и е обявено за защитен обект.

Полският бряст ще срещнете в равнините и предпланините, където расте на богати на хранителни вещества влажни почви и най-често е обитател на широколистните гори и на крайречните склонове. Отличава се с мощен ствол, висок 30 - 35 м, с широко разперена, гъсто преплетена с клони и закръглена корона. Мощна е и кореновата му система, чрез която той здраво се е вкопчил в земята. Кората на ствола му е сиво-кафява, дълбоко напукана на правоъгълни плочки. Върху по-тънките стъбла често се образуват криловидни коркови израстъци.

Едногодишните клонки на полския бряст са червеникавокафяви, гладки, лъскави, голи или по-рядко с къси власинки. Полският бряст има твърди и грапави листа. Формата им е яйцевидна или обратно яйцевидна. В основата те винаги са несиметрични - лявата и дясната им страна (встрани от средната жилка) са нееднакво развити (едната винаги е закръглена, а другата е скосена или клиновидна). На всяка листна петура могат да се изброят от 7 до 12 двойни странични жилки, почти всички вилужно разклонени. Самите разклонения завършват в зъбците на листния ръб, който е винаги двойно назъбен. По тези белези полският бряст може сравнително лесно да се разпознае от другите два вида бряст, които се срещат у нас. При белия бряст листата са с почти неразклонени жилки, а при планинския бряст те са винаги с много повече странични жилки - между 13 и 20 двойки. Цветовете на полския бряст се появяват и разцъфтяват, преди дървото да се покрие със зеления си листен плащ - това става през март и април. Те са двуполови, събрани в щитовидни съцветия, които наподобяват топчести кичури. 

След прецъфтяването, през май и юни, полският бряст се обкичва с кичури от плодове – сухи орехчета. Всяко орехче е притиснато от жълтозелено ципесто крилце, обикновено вгънато на върха си и с многобройни разклонени жилки, които го пронизват от всички страни на орехчето. Така плодчетата стават леки като "перушинки" и вятърът лесно ги пренася до мястото на покълнването им. Зрелите плодчета обаче имат ниска кълняемост и лесно я губят. Полският бряст е устойчив на различни атмосферни замърсители, поради което е полезно парково и алейно дърво.

Планинският бряст  достига височина до 30-40 метра. Цъфтеж: цветовете двуполови, събрани на снопче, преди разлистването. Листа: по-едри от листата на полския бряст ( 8-16см.) и имат повече (13-20) странични жилки. Плодове: крилати орехчета. Място: сенкоиздържлив, понася замърсяването на въздуха. Температура: студоустойчив. Почва: най-добре расте върху плодородни почви. Размножаване: чрез семена, формите-чрез присаждане. Интересен заради листата и короната, но най-ефектна е плачещата форма "Camperdownii", която е със заоблена корона и провиснали надолу клони. Планинският бряст е сенкоиздържлив вид, но при прекалено засенчване забавя силно растежа си. Предпочита богати почви, но е по-невзискателен към почвените условия от полския бряст. За успешното му развитие е необходим по-влажен климат У нас се среща във всички планини, но като цяло е по-рядко разпространен от полския бряст.

Белият бряст достига до 35 m височина и 1 m диаметър. Короната е широкоцилиндрична със закръглен връх. Кората е сиво-кафява, плитка и надлъжно напукана Белият бряст цъфти около две седмици по-рано от полския и планинския. Плододаването започва около 10 годишнa възраст. Размножава се главно чрез семена и рядко чрез коренови издънки. При подходящи условия на месторастене показва бърз растеж, особено в млада възраст. Белият бряст е студоустойчив и сенкоиздръжлив вид. По екологични изисквания почти не се различава от останалите наши брястове. Много добре се развива край реките, на богати и влажни почви. У нас се среща в Източна България и отчасти в Тракийската низина. He образува чисти насаждения, a участва в състава на смесените гори заедно с полския бряст, обикновения дъб, полския ясен и др.

Енергетика на бряст

Брястът е изключително мъжко дърво, дърво на традиционните душевни качества на истинския мъж. Това дърво отдава своите предпочитания именно на мъжете - в пълния смисъл на тази дума - поддържа всички техни начинания, но не обича неудачниците. Дава енергия само на онзи, който се бори докрай, без да хленчи. Понякога един добър контакт с бряст може да стигне на човек за цял живот.
В средновековието рицарите правели от бряст копията си, заради здравината на дървесината. Смятало се, че копията от бряст вселяват във воина храброст и му носят късмет в сраженията.

Айлант

Айлант

Обикновено дърво, чието основно качество е невероятната му устойчивост на дим и замърсен въздух. Листата приличат на листата на ясена и достигат 90 см дължина. Скоростта на растеж (за 20 години - около 20 м височина) и образуването на издънки може да създадат проблеми в средна по размер градина.

Обикновеният айлант е дърво с височина до 30 m и диаметър 80 cm. Короната е широка, с дебели, рядко разположени клони. Кората е гладка, сиво-кафява или жълтеникаво-сива, а при по-старите дървета е слабо надлъжно напукана. Младите клонки са дебели, жълтеникави до червеникави, покрити с лещанки и слабо овласени. Пъпките са полусферични, кафяви, дреби и покрити с власинки. Листата са сложни, текопорести и много едри. Те достигат до 100 cm дължина. Цветовете са дребни, зеленикаво-жълти, събрани в едри , изправени метловидни съцветия. Те са еднополови или двуполови и цъфтят през юни. Плодът е орехче с едно крилце. Крилатката е елипсовидна, ципеста, бледожълта и леко усукана. Тя достига дължина 3-4 cm, а семето е разположено в средата. Семената узряват през октомври, но плодовете презимуват на дървото.

Обикновеният айлант е един от най-бързо растящите дървесни видове в умерените географски географски дължини. В млада възраст годишният прираст по височина може да достигне до 3 m. Той е недълговечен види пределната му възраст е около 50 години. Много характерна биологична особеност е формирането на голямо количество коренови издънки. Плодоносенето настъпва още към петата година и е обилно и ежегодно. Кореновата система е смесена и добре развита както в хоризонтално, така и във вертикално направление. Размножава се както със семена, така и по вегетативен начин. От екологичните фактори светлината е от голямо значение за този вид, който е един от най-светлолюбивите. Най-добър растеж показва на дълбоки и плодородни почви, но се среща и на по-бедни терени. Не понася високо съдържание на варовик в почвата. Невзискателен е към атмосферната влажности може да се използва за залесяване в сухите области. У нас е използван за залесяване в долния лоесорастителен пояс и като декоративно дърво, което се е приспособило към месните условия и се размножава самостоятелно. Обикновеният айлант е подходящ за залесяване на сухи и ерозирани терени.

СОРТОВЕ: A. altissima е единственият вид, който ще намерите. Зеленикаво-жълтите мъжки и женски цветове са незабележителни. На женските дървета се появяват гроздове от оранжеви плодчета - крилатки.

МЯСТО И ПОЧВА: Всякаква градинска почва; на слънце или полусянка.

РАЗМНОЖАВАНЕ: Отстранете вкоренени издънки от основата на дървото родител.